Empört Euch, der Himmel ist blau
December 28th, 2009Саксофон
September 24th, 2009През последните няколко дни в парка до работата ми един дядо свири на саксофон. Дали заради инструмента или заради мелодията, но вдъхва много меланхолия. Може да е и защото напоследък тъгата е основен цвят в душата ми. Посядвам на пейка наблизо и слушам. И се чудя, дали човекът зад саксофона е също тъжен, и дали свири до толкова късно, защото си няма при кого да се прибере и не иска да стои самичък някъде в пуст апартамент сред безразлични сиви стени… Пожелавам си да не е така, и като се прибере, да има някой, който го е чакал и на когото да разкаже за деня си.
…
Застанала под светлината на уличната лампа, пиша за саксофониста и гледам закъснелите двойки, минаващи покрай мен. Изведнъж ми става толкова студено и самотно. Искам при моя любим.
Светлина струи от теб
August 18th, 2009Дребна красивост #8: Коте със светещи очи.
Неделна мъдрост
August 2nd, 2009Всичко се крие в това, да не се примиряваш просто с “нещо”, когато знаеш какво искаш и кое е най-доброто за теб.
Хановер
July 24th, 2009Хановер е един от най-топлите и нормални градове, в които съм била. Мъничко по-голям е от Пловдив като население, но също като Пловдив красив и уютен. Навсякъде цари спокойствие, въпреки чe е работен ден, липсва трескавината на големия забързан град. Тук децата рисуват с тебешир по асфалта, хората пият чай и се припичат на слънце, наблюдават как бръшляна расте и слушат как близката водна скулптура пее.
Красиво е. Дали ще украсят фасадите или ще използват интересни скулпурни елементи за носещите колони, дали ще са простички цветя на входа или ще са пеещи фонтани, независимо дали е стара или нова архитектура или пък неочаквана шарена закачка насред стария площад – всичко си пасва в идеална хармония.
В този град като че ли имат афинитет към ветропоказателите. Почти на всяка сграда, всички уникални. Всички приказно красиви.
Хановер е стар средновековен град. Също така се пада и столица на провинция Долна Саксония. Съответно си има предостатъчно забележителности, които да напълнят фотоапаратите на редовите туристи. Хановерци са намислили много хитроумен начин за туристическа обиколка на главните заблежителности – “Der Rote Faden” – Червената нишка. Червена маркировка минава през целия град покрай всички интересни за разглеждане неща – вижда се на повечето снимки по-долу. На мен лично любимите три са Седмината от Гьотинген, Новото Кметство и прилежащия парк.
Седмината от Гьотинген са седем професора, които протестирали срещу самоволните промени на новия крал в тогавашната конституция, и отказали да положат клетва за вярност към Ернст Аугуст, новонаследилия трона крал на Хановер. Предвид факта, че до този момент Обединеното кралство и Хановер са били управлявани в рамките на персонален съюз (т.е. управлявани от един и същи крал), това си е сериозен пример за демокрация. А сред седмината са били братята Грим, Вилхелм Вебер, Фридрих Далман – никак неслучайни хора.
Кметството изглежда като стара сграда, но истината е, че е построено през 20ти век. Във всеки случай е една от най-красивите постройки и предлага разкошен изглед към града и парка. При все страха ми от високо, не можах да не се кача горе на кулата и да не се порадвам на панорамата. Струва си.
И, разбира се, Машпарк. Същински празник за окото и душата. Можеш да седнеш на поляните и да забравиш, че си в града. Като човек, който винаги издирва водата, където и да се намира, наличието на огромен воден басейн в града автоматично го класира на челни позиции сред големите градове по света.
Набелязани за следващия път: Aegidienkirche, Мариенбург и градините Херенхойзер, които не можах да навестя този път, а са много красиви.
О, да. И гълъбите са все така ужасяващо нагли, навсякъде по света.
Да живееш в Германия
July 23rd, 2009Както е известно, имам слабост към Германия. Докато се опитвам да покажа свръх красиви и малко познати места обаче, мисля, че някъде тук в престоя ми е времето за малък поглед как изглежда точно животът там.
Не, Германия не е еманацията на подредеността и спокойния живот, независимо, че това е първото, с което я асоциират. Да, удивително, но като отидете по административен въпрос някъде, в 99% от случаите ще го разрешите без особени усложнения, и служителите не намират за странно да ви упътят, ако не знаете как да постъпите. Удивително, подредили са си живота така, че да не хабят нерви за глупости. Но хайде да не се лъжем, и те са хора, и те правят простотии, и те си имат неуредици, кич и всичко останало.
Кич: В Берлин, на две знакови места – Чекпойнт Чарли, както и до мемориалната църква, точно до стената, полуразрушена от бомбардировките през Втората Световна, има опнати маси с най-кичозните сувенири на света. На места, които трябва да се помнят, за да не потъне поуката от глупостта човешка, хората продават руски военни ушанки, магнитчета за хладилник с надпис “Напускате американската зона” или се снимате с италиански или френски войник пред барикадата.
Неразбории: Много хубаво, дето са покрили фасадите на сгради в ремонт, и скелетата са стабилни и донякъде дори красиви, но за сметка на това строителните работи се случват точно толкова шумно, дезорганизирано и мръсно, както и тук, и представляват също толкова голямо неудобство за хората, както и тук. По пътя от Дортмунд за Флото пък стояхме час и половина в задръстване на иначе спокойна магистрала заради строителни работи по ръкав на път, който се строял вече 12 години – явно и при тях се случва да не си спазят сроковете.
Неразбории2: Социалната им система също не е толкова перфектна, колкото съм чувала да се описва тук от разни хора. Е, и те също си имат просяци по улиците. Да, в центъра.
За сметка на това имат някои неща, за които искрено им завиждам:
Добиват чиста енергия и я ползват. Покрай пътищата им има огромни полета с вятърни генератори, а на едно място дори видях поле със слънчеви клетки. Очевидно има начин да се направи и пак да се запази екологията на района.
Имат книжарници. Като изключим Хеликон, тук в България няма нищо, което да приближава дефиницията за книжарница. Във всеки по-голям град прекарах по няколко блажени часа в огромни храмове на печатното слово. Успях да си купя неща, които не бих и мечтала да се появят на българския пазар.
Не се притесняват да бъдат себе си. Адски ме радваха групичките младежи, които просто си сядаха на земята и се забавляваха. Или пък на младежите, които открито си тананикаха песните, слушани по ай-пода. Тук биха те сметнали за луд 
Грижата е грижа за всички. Проличава си от дреболии от типа на това да поставиш карта на жп гарата отлята в брайл – за слепи. Така че, ако си сляп и стъпваш за първи път наоколо, да знаеш къде какво има. Или дреболия като тази да сложиш брутално ясна табела на перона, указваща безопасното разстояние от ръба на перона. При влакове, движещи се поне два пъти по-бързо от най-бързия влак тук, невниманието ти може да ти струва отнесен крайник, или живота ти. Простичко.
Холандия може и да е известна с велосипедите си, но в Холандия не съм била още. Германците обаче със сигурност са конкуренция. Велосипеди се карат навсякъде, във всякакво време, от всякакви хора. Велосипедистите са спокойни хора, и не се притесняват дори когато не карат по предвидени за това алеи. На по-големите булеварди дори има светофари, предвидени специално за велосипедисти. Във влаковете има вагони на по два етажа, предвидени да си ‘паркираш’ колелото на първия и да седнеш на втория. Най-показателната услуга беше ‘велотакси’. Не велосипед под наем – велотакси – настаняваш се на задната седалка и човекът те откарва където пожелаеш с триколесна рикша.
Останалото си е, ами симпатични дребни нещица, които могат да те зарадват навсякъде, които може да пропуснеш в кой да е град по света или да не счетеш за нужно да забележиш. Аз обичам да виждам ежедневностите. Те правят мястото живо. Останалото е история, красота и обич и може да се види на всички картички.
Хамелн
July 22nd, 2009Няколко дни след пристигането в Германия, налазихме и близкия Хамелн. Градът на Свирача на Флейта. Градът не е от най-големите – към 60-тина хиляди, на река Везер, приятно средновековен. Най-привлекателното за мен беше, че има традиции в обработката на стъкло. Надявах се, че ще имам възможността да посетя някоя работилница и да погледам как ръчно се духа стъкло, ама нейсе, сезонът не беше много подходящ и случайно попаднали заблудени елементи като мен нямаха никакъв шанс. Така че успях единствено да си тръгна със стъклена капка и едно възхитително колибри, горда със себе си, че успях да се въздържа и да не изкупя целия магазин.
Иначе градчето е симпатично, по немски подредено, типични сгради, типични украси. Катедралата има много интересна фасада с камбани, които всеки половин час бият в различна последователност, и разнасят из центъра на града приятна музика.
Народът е спокоен, ведър, наслаждава се на битието си тук и сега. Разкошен сладолед, и дечурлига, които търчат насам-натам в слънчевия ден. Адски ме зарадваха дядовците, които задълбочено обсъждаха играта на шах върху голямо поле с фигури от по половин метър.
По-неприятното е, че целият град се е съсредоточил върху едно единствено събитие и го е превърнал в главна туристическа атракция: именно легендата за свирача на флейта, който избавил града от плъховете, но тъй като не му било платено, отвлякъл и децата на Хамелн. Съответно, почти всичко на главната улица носи в името си ‘плъх’, ‘флейта’ или нещо от рода, докато вече дори хитроумни игри на думи като антиквариат ‘Книжен плъх’ не забавляват, а повече дразнят. Символът на града е … точно – плъх, и е навсякъде под формата на сувенири, джунджурии, украси. И все пак се потресох като видях плюшени плъхове пръснати по витрината на магазин за вина…
Иначе, град като град, има си боклуците, има си кътчетата, които не показват на туристите, има си кич.
Флото
July 15th, 2009Започна се с неусетен полет, кацане в Дортмунд, по немски експедитивно прибиране на багажа и прехвърляне на автобуса, който се предполага да ме отведе във възможно най-големия пущинак за пълен релакс в продължение на 2 седмици. Да, помня, казах че ще се радвам да видя как се е променила Германия. Но престоя в малко селце с население между 5 и 15 души никак не пречи, даже напротив. Никак не обичам тълпите, това отново е причина да харесвам Германия – хората са наясно какво значи лично пространство и не нахлуват в него по повод и без повод.
А селцето се казва Флото. Намира се на петнайсетина километра от Порта Вестфалика и може би на трийсетина от паметника на херуска Херман - успешно противопоставил се на римляните когато се опитали да заемат територии на германските племена на изток от Рейн, събитие, известно като “битката в Тевтобургската гора”. Най-големият му минус е липсата на достатъчно голям град наоколо, който да подсигури забавления и благини на цивилизацията както само един голям град може. Наблизо е Хамелн, a Дортмунд е чак на 3-3.5 часа път, което го прави неудобен за целта. Зажаднялата ми за тишина и спокойствие душа обаче му се зарадва безкрайно. Селцето е потънало в зеленина, навсякъде цъфтят рододендрони, 15-тината обитатели се надпреварват да изпъкнат в градинарското изкуство, а косовете се разхождат нагоре-надолу по поляните и пеят неуморно. Уличките калдъръмени, къщите с керемиденочервени тухли, Везер течаща кротко и ами… идилия.
Самото селце има тъкмо три забележителности: бурга с прилежащия му парк; фонтанът, който пее и най-сетне, но не на последно място малката кръчма, която се държи от един косовец с най-вълшебния коктейл от мента, черешов сироп и тайна съставка:).
Да почнем с бурга. Той напълно се съобразява с размерите на селцето и може да бъде наречен по-скоро укрепление, отколкото замък, но предполагам, че през 12ти век нещата са изглеждали по-различно. Ще обърна внимание на това и в някой следващ пост, но кичът и чалгата ги има навсякъде по света, така че входът и по-голямата част от укреплението се бяха превърнали в кръчмичка с бира и вурстчета, което за заблудените ентсуиасти като мен позатрудни намирането му. Не е свръх впечатляващ, но както съм казвала и преди, обичам такива места, и няма голямо значение точно колко камъка са останали читави.
Фонтанът. Наистина удивително творение. За предпочитане е просто да се види и да се чуе, отколкото да се описва.
Най-сетне: кръчмата на Драго, косовецът, дошъл в Германия преди 20 години, който обаче се държеше съвсем по балкански и ни почерпи с домашен кекс, сладолед и най-невероятния коктейл на света – пак домашно изделие, което най-вероятно не особено много от съгражданите му бяха опитвали. Заради нас остави отворено близо 4 часа след вечерния час и размести всички маси, за да може компанията от около 15 човека да седим заедно. И, ами, сори, ама тук няма да има доказателствен материал:)
Via Germanica
July 6th, 2009Обичам Германия. Красиво място е, а е силно подценявана. Не много ясно защо, след като даже още преди тия земи да са били наричани “Свещената римска империя на немската нация”, тук в голяма степен са се случвали събитията, които са предопределяли и пътя на Европа. Съответно са осеяни с достатъчно много исторически места за вкуса на масовия турист. Малко познатото за Германия е, че всъщност има и много красива природа. Изненада
И в безумното ежедневие, където пътуване от три дни е луксозна наслада, да прекарам 2 седмици в тая вълшебна страна беше неустоимо изкушение. Да си припомня места, да се учудя как са се променили. Да видя как изглеждат места, за които само съм си мечтала. Да сравня отново ежедневието на хората там и хората тук. Да усетя разликите и да се зарадвам на приликите… Предвкусването е едно от най-големите удоволствия в живота.
Природни сили
June 23rd, 2009Дребна красивост #7: Нищожни сме.
